Здравейте, аз съм Клиф Вайтцман.

Имам дислексия.

Диагностицираха ме в трети клас. Това беше най-хубавият ден в живота ми.

Преди това в началното училище само се преструвах, че чета.

Седях с отворена книга пред себе си и приплъзвах пръста си под думите, за да не си мислят хората (родителите ми, учителите, приятелите, братята и сестрите ми), че съм глупав или мързелив.

Кръжоците по четене бяха кошмар.

Децата четяха едно по едно. И редът все по-близо идваше до мен.

Ръцете ми започваха да се потят.

Затова го бях измислил до детайл. И малко преди да дойде моят ред…

Отивах да се скрия в тоалетната.

Правех това всеки път.

Хората сигурно са мислели, че имам проблем с пикочния мехур. По-добре това, отколкото да си мислят, че съм идиот.

Най-тежката част беше баща ми. Той беше моят герой.

Човекът, на когото мечтаех един ден да приличам.

Всички го обичаха. АЗ го обичах. Исках да се гордее с мен.

„Клиф, защо си толкова мързелив? Не искаш ли да се научиш да четеш?“

„ИСКАМ! НЕ ВИЖДАШ ЛИ КОЛКО МНОГО СЕ СТАРАЯ?!“ – извиках му през сълзи.

„Не, не го виждам. Всеки ден прекарвам по 2 часа, опитвайки се да те науча да четеш. Купих всяка програма. Спри да се въртиш и обърни внимание, поне веднъж.“

„ДА ОБЪРНА ВНИМАНИЕ?! Винаги внимавам.“

„Не внимваш. Не ти пука. Даже сестра ти може да чете, а тя е на 6.“

„Защото АЗ Я НАУЧИХ! Не исках и тя да минава през това.“

Знам всички правила. Всяко едно. Но когато ги прилагам, просто... не работят.

Мечтаех си да мога да чета.

Като малък исках да стана президент, учен и попзвезда.

Знаех, че за да стана човекът, който искам да бъда, трябва да мога да чета.

Затова навсякъде ходех с книга под ръка и си представях как един ден ще мога да я прочета.

Книгата, която най-много исках да прочета, беше „Хари Потър“.

Но след като библиотекарката ме събуди за двайсети път, защото бях заспал с глава, заровена в третата страница, се отказах.

За щастие, баща ми не се отказа от мен. Никога не се отказа от мен. Никога.

Баща ми работеше много, когато бяхме малки. Почти никога не успяваше да вечеря с нас.

Но заради това идваше по-рано у дома:

Сядашe на леглото ми и с бавния си, дълбок глас ми четеше „Хари Потър“. Очите ми светеха. Обожавах тези моменти.

Когато баща ми не успяваше да се прибере навреме, записваше как чете „Хари Потър“ на касета. Заспивах, слушайки тази касетка. Отново и отново слушах гласа на баща ми.

Имах късмет и с майка ми (по-известна като MamaBear). Тя се грижеше за мен. И умееше невероятно добре да проучва нещата.

Един ден, вероятно по време на хилядното ѝ интернет-търсене или в една от стотиците книги, които прочете по темата, тя научи за „дислексията“ и си помисли, че може би аз имам това. Пусна ме на тест. Оказа се, че точно това имам. Това и СДВ.

Когато разбрах, че имам дислексия, въздъхнах толкова дълбоко, колкото вероятно никое друго 9-годишно дете не е въздишало. „Най-накрая!“, помислих си. „Не съм счупен, не съм глупав и със сигурност НЕ СЪМ МЪРЗЕЛИВ!“

„Страхотно“, помислих си, „сега вече знаем как се казва проблемът – да го решим!“

За да прочета едно изречение, хабя същото количество енергия и умствени усилия, колкото повечето хора влагат, когато смятат четирицифрено деление наум. 462/7=…

След един абзац съм изтощен (това са 10 уравнения поред),

След една глава? Това са 300 четирицифрени уравнения подред в главата ми.

Няма такова нещо като „след глава“ — дори да изтощя цялата си енергия, ще заспя или ще започна да правя грешки (без да осъзнавам), много преди да стигна до края на главата. Твърде много умствено натоварване.

Слушането не изисква толкова енергия, колкото разчитането на текста.

Баща ми намери истинската аудиокнига за „Хари Потър и Философският камък“, прочетена от Джим Дейл. Купи ми я.

Слушах я 22 пъти подред.

Първите три страници, на които заспивах в библиотеката? Знам ги наизуст. Заедно с целия първи раздел на книгата. 13 години по-късно.

Не спрях да слушам. Слушах всяка книга от тази поредица. После „Нарния“, после „Властелинът на пръстените“, после „Игра на тронове“, „Кули на Земята“, „Атлас изправи рамене“.

Никога не спрях да слушам.

Все едно имах завързан за гърба си 20-тонен камък, който ме спираше да бъда човекът, който искам да съм. Всяко изречение ми отнемаше векове. А сега имах крила.

Започнах да увеличавам скоростта на слушане – от 1x до 1.25x, 1.5x, 2x, чак до 2.5x. Понеже постепенно привиквах към промяната, поемах всяка дума.

Слушах, докато карах колело към училище, докато чаках майка ми да ме вземе от тренировка, преди да заспя всяка вечер, докато чистех стаята си или се разхождах навън. Дори в тоалетната.

Започнах да приключвам по 2 аудиокниги всяка седмица. 100 книги годишно. Държа това темпо вече 12 години. Не ми коства усилие, а и всъщност е най-хубавата част от деня ми.

Не всяка книга, която ти задават в училище, има аудиоверсия. Летният ми учебник в гимназията беше „Мърли и аз“ и нямаше аудиокнига. Затова лятото преди гимназия седях с майка ми на леглото ѝ и тя ми четеше „Мърли и аз“.

Бях в специален ресурсен час всеки ден през цялата гимназия.

Експериментирах много. И започнах да използвам технологиите по начин, по който нито един ресурсен учител не би могъл да ме научи. Поех пълна отговорност за помощните си средства и образованието си. Търсех помощ и открих как уча най-добре.

Взех почти всяка AP и Honors програма, която училището ми предлагаше, изкарах среден успех над 4.0 и минах през куп битки с администрацията и учители, които смятаха, че дислексията е „мит“. По-нататък ще разкажа подробно за инструментите, които използвах тогава и как успях.

Имах и чудесни учители, които ме подкрепяха неописуемо много.

С много труд (и убеждавайки доста учители да ми направят изключения), бях приет в Brown University.\Един проблем... Не можех да прочета летния си учебник – нямаше аудиокнига за тази книга.

По същия начин няма аудиокниги за повечето учебници, раздавани материали, PDF-и, имейли и страници в Wikipedia, нужни за учене в училище.

Така че седях до майка ми на леглото ѝ и тя ми четеше летния университетски учебник. Но майка ми работеше и нямаше време да ми прочете цялата книга.

Вечерта преди да замина за Brown, за да започна университета, бях стигнал само до 2/3 от книгата.

Нямах друг изход – „хакнах“ една стара програма за преобразуване на текст в реч, за да изчете останалата част от книгата на айфона ми през нощта, а аз я слушах в самолета.

Проработи!

Научих се да програмирам сам (повече за това как го направих, въпреки дислексията, ще споделя по-нататък в книгата) и още повече подобрих софтуера.

Следващите 4 години в университета усъвършенствах тази система. Вместо да робувам над учебника, прикован за бюрото си, правех 15 бързи снимки и после слушах, докато закусвам или карам лонгборд към лекциите.

Слушах над 100-те страници седмично, зададени за часовете ми, докато пътувах с влак или автобус за хакатони. Често имах чувството, че съм единственият, който наистина „изчита“ зададеното в класа.

Днес милиони хора могат да учат и да функционират пълноценно в обществото благодарение на Speechify.

Помнете, че най-важната ви цел е да бъдете човекът, от когото най-много сте имали нужда, докато сте растяли. Поне това е моята мисия.

С много любов ❤

Клиф Вайтцман