Здравейте, аз съм Клиф Вайцман.

Имам дислексия.

Диагностицираха ме в 3. клас. Това беше най-добрият ден в живота ми.

Преди това в началното училище само се преструвах, че чета.

Държах отворена книга и местех пръста си по редовете, за да мислят хората (родители, учители, приятели, братя и сестри), че чета, а не че съм мързелив или глупав.

Да четем на глас в кръг беше кошмар.

Децата четяха едно по едно. И все идваше моят ред.

Ръцете ми започваха да се потят.

Бях си го изчислил точно. И точно преди да дойде моят ред…

Ставах и се криех в тоалетната.

Правех това всеки път.

Сигурно са мислели, че имам проблем с пикочния мехур. По-добре така, отколкото да ме мислят за глупав.

Най-трудното беше с баща ми. Той беше моят герой.

Човекът, на когото мечтаех някой ден да приличам.

Всички го обичаха. Аз го ОБИЧАХ. Исках да се гордее с мен.

„Клиф, защо си толкова мързелив? Не искаш ли да се научиш да четеш?”

„ИСКАМ! НЕ ВИЖДАШ ЛИ КОЛКО СЕ СТАРАЯ?!“ изкрещях аз със сълзи по лицето.

„Не, не виждам. По два часа на ден се опитвам да те науча да четеш. Купих всяка програма. Стига мърдане и се съсредоточи!“

„Да се съсредоточа?! Винаги съм съсредоточен.“

„Не си. Не ти пука. Дори сестра ти чете, а е на 6.“

„Защото АЗ Я НАУЧИХ! Не исках и тя да минава през това.“

„Знам всички правила. Всяко едно. Но като ги приложа, просто… не работят.“

Мечтаех да мога да чета.

Като дете исках да съм президент, учен, поп звезда.

Знаех, че ако искам да стана това, което искам, трябва да мога да чета.

Винаги носех книга под мишница и си представях, че някой ден ще мога да я прочета.

Книгата, която най-много исках да прочета, беше „Хари Потър“.

Но след 20-ия път, в който библиотекарката ме будеше, защото съм заспал на трета страница, се отказах.

За щастие баща ми не се отказа от мен. Никога, никога не се отказа.

Баща ми работеше много, когато бяхме малки. Почти никога нямаше време да вечеря с нас.

Но си идваше по-рано за едно нещо:

Сядаше на леглото ми и с бавен, дълбок глас ми четеше „Хари Потър“. Очите ми светеха. Обожавах това.

Когато не успяваше да се прибере навреме, записваше как чете „Хари Потър“ на касетка. Заспивах с гласа му. Отново и отново слушах баща ми.

Имах късмет, че имах и майка си (известна като MamaBear). Интересуваше се. Беше страхотна в проучванията.

Един ден, вероятно след хилядния си опит в търсене или след 100-те книги, които беше прочела, научи за „дислексията“. Реши да ме провери. Оказа се, че точно това имам. И АДД.

Когато разбрах, че съм дислексик, въздъхнах най-дълбоко в живота си, на 9. „Най-накрая!“ помислих си. „Не съм повреден, не съм глупав и определено НЕ СЪМ МЪРЗЕЛИВ!“

„Супер,“ помислих си, „сега вече знаем какво е, да оправим нещата!“

Четенето на едно изречение ми костваше колкото на другите да решат деление с четирицифрени числа наум. 462/7=…

След един абзац съм изтощен (това са 10 такива задачи подред),

а една глава е все едно 300 задачи една след друга.

Няма такова нещо като „след глава“. Дори с цялата енергия на света ще заспя или ще започна да бъркам. Твърде много умствено натоварване.

Слушането не изисква толкова енергия, колкото декодирането.

Баща ми откри аудиокнигата на „Хари Потър“, четена от Джим Дейл. Купи ми я.

Слушах я 22 пъти подред.

Първите три страници, на които заспивах в библиотеката? Тях ги знам наизуст. И първата глава. 13 години по-късно.

Не спрях да слушам. Чух всяка книга от тази поредица. После „Нарния“, „Властелинът на пръстените“, „Игра на тронове“, „Кулите на Земята“, „Атлас изправи рамене“.

Никога не спрях да слушам.

Все едно имах 20-тонен камък на гърба си, който ми пречеше да бъда човекът, който исках. Всяко изречение отнемаше вечност. Сега имам крила.

Почнах да вдигам скоростта – 1x, 1.25x, 1.5x, 2x, 2.5x. Свикнах постепенно и запомнях всичко.

Слушах, докато карах колело до училище. Докато чаках майка ми да ме вземе. Преди сън. Докато чистех стаята или се разхождах навън. Дори в тоалетната.

Стигнах до 2 аудиокниги седмично. 100 книги годишно. Така вече 12 години. Без усилие и всъщност – това е любимата ми част от деня.

Не за всяка книга има аудиоверсия. Лятната ми учебна книга в гимназията беше „Марли и аз“ и нямаше аудио. Така че лятото преди гимназия седях с майка ми на леглото и тя ми я четеше.

Бях в специален клас един час всеки ден през цялата гимназия.

Експериментирах много. Започнах да използвам технологиите по начин, който дори ресурсните учители не преподаваха. Сам се погрижих за помощта и образованието си. Питах за подкрепа и разбрах как уча най-добре.

Взех почти всички AP и почетни класове в училище, изкарах над 4.0 GPA и се преборих с администрация и учители, които смятаха, че дислексията е „мит“. По-късно ще разкажа какви инструменти използвах.

Имах и страхотни учители, които бяха невероятно подкрепящи.

С много труд (и като убедих много учители да направят изключение) ме приеха в Браун. Един проблем… Не можех да прочета лятната си книга – нямаше аудио.

По същия начин няма аудиоверсия за повечето учебници, раздавани материали, PDF-и, имейли и Уикипедия, които трябва да четем за училище.

Така че седях до майка ми на леглото и тя ми четеше лятната книга за университета. Но майка ми работеше и нямаше време да прочете всичко.

Вечерта преди да замина за Браун бях стигнал само до 2/3 от книгата.

Нямах избор – хакнах стара система за текст-до-реч да прочете остатъка от книгата на моя iPhone и я слушах в самолета.

Проработи!

Сам се научих да кодирам (ще разкажа за това по-нататък, въпреки дислексията) и подобрих софтуера.

Следващите 4 години в университета усъвършенствах тази система. Вместо да робувам над учебника, закован за бюрото – правех 15 снимки и слушах, докато закусвам или карам скейт към лекции.

Слушах по 100+ страници седмично за лекции във влака или автобуса за hackathons. Често бях единственият, който реално е „прочел“ материала.

Днес милиони хора могат да учат и живеят по-добре благодарение на Speechify.

Помнете, че най-важната ви мисия е да станете човекът, от когото най-много сте имали нужда като деца. Поне при мен е така.

С много любов ❤

Клиф Вайцман